Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.09.2009 14:32 - Краят на "някога"
Автор: gerituuu Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1012 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 14.09.2009 14:36


Преди точно една година се забавлявах, пишех като побъркана тук и въобще нямах съществени идеи с какви очи ще гледам на изминалото време след 12 месеца sharp.
Не съм казвала, че съжалявам за нещо. И не бих го казала, би прозвучало прекалено жестоко, не, че на хората обикновено им пука как ще се почувствам аз от това, кето ми казват. Това е едно от нещата, кото научих между две хаус парита, преди и след много бяс, смях, blank expressions, разочарование, мъчничко тъга, много гняв, още толкова усмивки, инфантилности, страх, дъжд, мълчание и потънали крясъци.
И вече наистина няма смисъл.
Все още съм убедена, че, за да обичам друг, трявба да обичам себе си, защото съм най-важния човек в живота си. Аз. Дълго време изкривявах значението на предното изречение, придавах му някакъв идеален и до някъде романтичен смисъл, замрежвах собствения си мироглед и давах грешен след грешен отговор на личностните си въпроси.
Сега е различно. От тази сутрин е различно. Щом не можах сама да се освободя, позволих да бъда освободена. Точно както позволих и милион своеволия със самата себе си.
В ума ми има безброй мисли, кото чакат да бъдат изразени, но предпочитам там да си останат. Няма място, смисъл и време за обясения, всичко е кристално прозрачно.
Мога да се чувствам добре, много по-добре и без да съжалявам за всеки момент щастие. Дори не зная в какво вярвах. Живеех с някакъв мигновено избелял спомен за евентуална любов дадена ми някога. "Някога" е прекалено далечно понятие, а това мое "някога" беше прекалено отдавна. Явно е било достатъчно силно, потресаващо и нужно ми, за да държа на него през всичкото това време, да се уповавам и да превръщам миналото в бъдеща мечта.
Но наистина ли заслужавам гняв, война за несъществуващи грешки и острието на упреците опряно в плътта ми, само, защото постъпвах грешно спрямо самата себе си? Никога не съм искала да съм най-важния човек в нечий чужд живот, искам само уважение, а го заменях лековерно за унижение и почти перманентно пренебрежение. Сякаш бях татуирала цялото си същество със студенината, която получавах, дори да махна татуировката - белегът с нейната форма остава.
И наистина не желая това да продължава и секунда повече. Неразбиращите погледи на приятели само ми доказват до колко съм се затворила и заплела в себе си, в собствената си паяжина, и в нея съм се спъвала, и пак собствените си белези само аз съм виждала. Изоставих много, но не съм спирала да го ценя. Само себе си не ценях. Искам си обратно достойнството! Жертвах го за капчица неспокойно озъртане, не в "Страната на чудесата", а в отхвърлената и непризната студенина на реалността, която се правех, че не забелявам и успешно подминавам.
И една от нелюбимите ми думи е на дневен ред - катарзис. Преобръщане. Верижна реакция, емоционален катаклизъм, аз, в мен, извън, след, от сега нататък.
Но точно сега аз ще пренебрегна това, което чувствам, за сметка на това, което трябва. Страничните ефекти ще ме замайват и завъртат, хоризонтала и вертикала ще придобият странна успоредност, но ще е моят избор. Мога.


Обожавам ги...

MEMORY

Daylight, see the dew on the sunflower
And a rose that is fading
Roses wither away
Like the sunflower I yearn to turn my face to the dawn
I am waiting for the day

Now Old Deuteronomy, just before dawn
Through a silence you feel you could cut with a knife
Announces the cat who can now be reborn
And come back to a different jellicle life

Memory, turn your face to the moonlight
Let your memory lead you
Open up, enter in
If you find there the meaning of what happiness is
Then a new life will begin

Memory, all alone in the moonlight
I can smile at the old days
I was beautiful then
I remember the time I knew what happiness was
Let the memory live again

Burnt out ends of smokey days
The stale cold smell of morning
The streetlamp dies, another night is over
Another day is dawning

Daylight, I must wait for the sunrise
I must think of a new life
And I mustn"t give in
When the dawn comes tonight will be a memory too
And a new day will begin

Sunlight, through the trees in the summer
Endless masquerading
Like a flower as the dawn is breaking
The memory is fading

Touch me, it"s so easy to leave me
All alone with the memory
Of my days in the sun
If you touch me you"ll understand what happiness is
Look, a new day has begun




Тагове:   Фрустрация,


Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: gerituuu
Категория: Лични дневници
Прочетен: 149129
Постинги: 47
Коментари: 150
Гласове: 1911
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031