Постинг
15.09.2009 15:28 -
"Последният" ми 15ти... принципно
Първият учебен ден за мен винаги е бил просто възможност да си припомня защо последните ми 2 месеца са били толкова щастливи. Просто, след такава душевна хармония, спокойствие, мир и любов, започвам изневиделица да се чудя на кой свят съм и въобще къде е най-близкият изход, през който да избягам.
Не, не е чааак толкова потресаващо, ужасно и зашеметяващо, но почти.
Въобще блясъкът в очите на бабките по пейките, когато споменат "първия учебен ден" е правопропорционален на затъпяването изрисувано по напудрените физиономий на щъкащата около мен фауна. Не, че аз не съм съществана част от нея...
Но, крайно време е да споделя впечатления за невероятния, задружен, прекрасен, единен и безкрайно обичащ се клас (хаха, малко остава да си повярвам) , един брой от който е и моята свидна персона. 15ти септември за 12ти път стана моят шанс да се неначудя на образите с ексибиционистични/анти-цивилизовани/pseudo-естетични наклонности (спрямо себе си) и садистични такива (спрямо който дойде, в случая хората с ненарушени зрителни способности). Ех, мили мои... златни мамини...
Въобще, това, що се кани да дели с мен някакви си мижави 50тина квадратни метра в бъдещите 8 месеца е почти-изцяло едно колоритно стадо. Възлагам големи надежди някое архаично предсказание за нашята поява в "образователната система" да е предизвикало и наложило използването на звучното "събрани от кол и въже". Мдам.
Но, бъдете така добри да изтърпите моята пледоария. Не пиша тук, за да убеждавам света в невъзмутимото пренебрежително отношение на съдбата към Моята Височайша Персона, а по-скоро, за да дам гласност на драматичните фрустрации, към които съм подтиквана от несъвършенствата на ежедневието.
Та, събуждам се аз... сама, изтерзана емоционално... в студената и мрачна стая... Ъъ, така, де, алармата ми се изкрещява до ухото и деня ми започва сравнително добре с Breaking Benjamin - Wish I May. Но, да не пропускаме факта, че в последните 2 и половина месеца нещастните дни в котио съм ставала рано-рано са били доста малък брой. От сега нататък ще са много повече, но пък пак точно толкова нещастни. Ениуей, по стечение на обстоятелствата съня ми е в крайно недостатъчно количество и чувам приятния крясък поне още 4 пъти през 5 минути, докато реша да се самонакажа и да затътря четирибуквието към още по-студеното и мрачно помещение за хигиенизация, после да забравя кифленския инстинкт за самосъхранение от напълняване и да видя сметката на препечена филийка, вафла и кафе с мляко (Какво?! Току-виж кръвното ми се вдигнало и съм получила неочакван еуфоричен пристъп...), стигам до по-приемливата и приятна част - физическата подготовка (емоционална няма за такива изпитания).
Докато мислено драскам задачите от въображаемия си списък съм сама със себе си, защото останалите спят от сладко - по-сладко 15я си здравословен и отнет ми сън. Мрън.
Нищооо... затътрям се до училище, по пътя разговарям оживено с приятелка, осмислем деня си.
В даскало... не мож се размина! Спъвам се, спъват ме, въобще олимпийски препядствия. 2 астрономически часа wasted, полузаспало кръстосване на центъра, обратно в даскало -> обратно вкъщи.
Не, че се оплаквам. Мъничко ми е тъжно, че ми беше последния учебен ден и пак беше занемарен, омаловажен и парадоксално безинтересен. Но все пак от нас си зависи...
Успешна учебна година желя и успешно ми пребиваване със съкулийниците ;) Всичко може да бъде забавно, погледът с усмивка определя отношението на света към човека. И, да, това е най-забавното и очарователно време.
И обичам да съм ученичка. Малка. Защитена. Дете.
Усмивки :):):)
Не, не е чааак толкова потресаващо, ужасно и зашеметяващо, но почти.
Въобще блясъкът в очите на бабките по пейките, когато споменат "първия учебен ден" е правопропорционален на затъпяването изрисувано по напудрените физиономий на щъкащата около мен фауна. Не, че аз не съм съществана част от нея...
Но, крайно време е да споделя впечатления за невероятния, задружен, прекрасен, единен и безкрайно обичащ се клас (хаха, малко остава да си повярвам) , един брой от който е и моята свидна персона. 15ти септември за 12ти път стана моят шанс да се неначудя на образите с ексибиционистични/анти-цивилизовани/pseudo-естетични наклонности (спрямо себе си) и садистични такива (спрямо който дойде, в случая хората с ненарушени зрителни способности). Ех, мили мои... златни мамини...
Въобще, това, що се кани да дели с мен някакви си мижави 50тина квадратни метра в бъдещите 8 месеца е почти-изцяло едно колоритно стадо. Възлагам големи надежди някое архаично предсказание за нашята поява в "образователната система" да е предизвикало и наложило използването на звучното "събрани от кол и въже". Мдам.
Но, бъдете така добри да изтърпите моята пледоария. Не пиша тук, за да убеждавам света в невъзмутимото пренебрежително отношение на съдбата към Моята Височайша Персона, а по-скоро, за да дам гласност на драматичните фрустрации, към които съм подтиквана от несъвършенствата на ежедневието.
Та, събуждам се аз... сама, изтерзана емоционално... в студената и мрачна стая... Ъъ, така, де, алармата ми се изкрещява до ухото и деня ми започва сравнително добре с Breaking Benjamin - Wish I May. Но, да не пропускаме факта, че в последните 2 и половина месеца нещастните дни в котио съм ставала рано-рано са били доста малък брой. От сега нататък ще са много повече, но пък пак точно толкова нещастни. Ениуей, по стечение на обстоятелствата съня ми е в крайно недостатъчно количество и чувам приятния крясък поне още 4 пъти през 5 минути, докато реша да се самонакажа и да затътря четирибуквието към още по-студеното и мрачно помещение за хигиенизация, после да забравя кифленския инстинкт за самосъхранение от напълняване и да видя сметката на препечена филийка, вафла и кафе с мляко (Какво?! Току-виж кръвното ми се вдигнало и съм получила неочакван еуфоричен пристъп...), стигам до по-приемливата и приятна част - физическата подготовка (емоционална няма за такива изпитания).
Докато мислено драскам задачите от въображаемия си списък съм сама със себе си, защото останалите спят от сладко - по-сладко 15я си здравословен и отнет ми сън. Мрън.
Нищооо... затътрям се до училище, по пътя разговарям оживено с приятелка, осмислем деня си.
В даскало... не мож се размина! Спъвам се, спъват ме, въобще олимпийски препядствия. 2 астрономически часа wasted, полузаспало кръстосване на центъра, обратно в даскало -> обратно вкъщи.
Не, че се оплаквам. Мъничко ми е тъжно, че ми беше последния учебен ден и пак беше занемарен, омаловажен и парадоксално безинтересен. Но все пак от нас си зависи...
Успешна учебна година желя и успешно ми пребиваване със съкулийниците ;) Всичко може да бъде забавно, погледът с усмивка определя отношението на света към човека. И, да, това е най-забавното и очарователно време.
И обичам да съм ученичка. Малка. Защитена. Дете.
Усмивки :):):)
1.
анонимен -
Ох на мами мързеливичкото
15.09.2009 16:34
15.09.2009 16:34
А питаш ли майка си и баща си които стават всеки ден рано, за да отидат на работа за да можеш ти да си тътриш мързеливия задник където поискаш. Разбира се няма да ме разбереш, но един ще ти дойде на главата.
цитирайПостът е просто един неразбран от вас ироничен поглед над днешния ден, нямаше нужда да се вживявате толкова ;)
И без коментари относно интимните ми части (в частност "задника" ми), моля!
цитирайИ без коментари относно интимните ми части (в частност "задника" ми), моля!
mnogo dobre, mnogo poznato, ocharovatelno opisano!! (((:
цитирай
