Постинг
05.04.2010 20:02 -
Старая се
Автор: gerituuu
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1393 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 05.04.2010 20:04
Прочетен: 1393 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 05.04.2010 20:04
Омръзна ми да се старая винаги да не размажа грима си, когато нещо така непоносимо ми дразни в очите.
А това "нещо" са сълзи на разочарование и яд. По дяволите, толкова много разочарование; не е вината винаги в мен, не съм виновна, че съм човек, човек съм и понякога просто искам разни неща. Харесват ми разни неща. Омръзна ми да си тръгвам щом едва е започнало да вали. Омръзна ми да цапам белите си дрехи. Не желая да чувам ехото от токчетата на любимите си ботуши с синхрон с тътена на самотната улица. Толкова ми харесват оранжевите тераси.
Не желая да се опитвам да се впиша, нито да се харесам, нито да трябва да общувам. Не ми се подчинява това животно общуването. Не искам пък да вървя между сивите блокове в чужди квартали. Не се усещам на място, простичко е така, защо всички искат от мен да чувствам принадлежност към някъде, където не е никъде за мен, защото си говоря там с тишината, а там е непоносимо абстрактно и въпреки това притежава съвсем конкретни измерения. Не зная страшно много, защо искат всичко да знам, защо го очакват, защо ме притискат, зазиждат и отсъждат? Защо искат да разбирам, аз си признавам, че не разбирам, но не разбирам най-вече тях, защото нещата ги разбирам спрямо собствени константи, които всъщност по никакъв начин не пречат на останалите, напротив, все някак си са съобразени.
Просто крачка след крачка, а не можех да дишам. Едва и сега си поемам въздух.
Небето съблечено в залез е ужасно красиво.
Ужасно, защото е недопустима всяка гънка върху петолинието на стереотипната красота.
А аз не зная какво точно се иска от мен. Наистина е объркващо. Ама много е объркващо.
Аз се старая. Да, старая се.
По доволите, толкова се старая!
Някакви смахнати силуети се блъскат един в друг върху резервен, запрашен екран отвъд въображението ми. Нищо не е ясно.
Млъкни, млъкни, млъкни!...
Нищо няма да слушам, не искам да чувам, не искам да отговарям, няма да отговоря, няма смисъл, ще си драскам, има смисъл, ще се опитвам да не мисля, няма смисъл.
За настоящето става дума. Единствено.
Is that what you really want, is that what you really want?!...
А това "нещо" са сълзи на разочарование и яд. По дяволите, толкова много разочарование; не е вината винаги в мен, не съм виновна, че съм човек, човек съм и понякога просто искам разни неща. Харесват ми разни неща. Омръзна ми да си тръгвам щом едва е започнало да вали. Омръзна ми да цапам белите си дрехи. Не желая да чувам ехото от токчетата на любимите си ботуши с синхрон с тътена на самотната улица. Толкова ми харесват оранжевите тераси.
Не желая да се опитвам да се впиша, нито да се харесам, нито да трябва да общувам. Не ми се подчинява това животно общуването. Не искам пък да вървя между сивите блокове в чужди квартали. Не се усещам на място, простичко е така, защо всички искат от мен да чувствам принадлежност към някъде, където не е никъде за мен, защото си говоря там с тишината, а там е непоносимо абстрактно и въпреки това притежава съвсем конкретни измерения. Не зная страшно много, защо искат всичко да знам, защо го очакват, защо ме притискат, зазиждат и отсъждат? Защо искат да разбирам, аз си признавам, че не разбирам, но не разбирам най-вече тях, защото нещата ги разбирам спрямо собствени константи, които всъщност по никакъв начин не пречат на останалите, напротив, все някак си са съобразени.
Просто крачка след крачка, а не можех да дишам. Едва и сега си поемам въздух.
Небето съблечено в залез е ужасно красиво.
Ужасно, защото е недопустима всяка гънка върху петолинието на стереотипната красота.
А аз не зная какво точно се иска от мен. Наистина е объркващо. Ама много е объркващо.
Аз се старая. Да, старая се.
По доволите, толкова се старая!
Някакви смахнати силуети се блъскат един в друг върху резервен, запрашен екран отвъд въображението ми. Нищо не е ясно.
Млъкни, млъкни, млъкни!...
Нищо няма да слушам, не искам да чувам, не искам да отговарям, няма да отговоря, няма смисъл, ще си драскам, има смисъл, ще се опитвам да не мисля, няма смисъл.
За настоящето става дума. Единствено.
Is that what you really want, is that what you really want?!...
Няма коментари
